ЧУДОТО НА ПРЕРАЖДАНЕТО

Митът за прераждането... Репродукция на морга от болницата „Санта Мария Нуова“ във Венеция от 1885. Всъщност снимката е реална, защото става въпрос за филм, разказващ как главният герой – патоанатом, ще прероди душата на умиращ в тялото на птица
Какво ново при теб? Идеолозите на прераждането са убедени, че след смъртта духът напуска тялото, за да потърси убежище в друго тяло. На долната снимка жрица от Того представя на племенната общност новородено, в което се е преродила душата на древен мъдрец
Тибетските будисти са убедени, че в някои деца се прераждат великите лами. Вдясно: дете позира пред снимката на великия си предшественик. Вляво: в тялото на Осел Хита се е преродил великият лама Йеше. Между 6-та и 18-та си година той живее в един от най-древните храмове в Индия
Изгаряне на 28 саркофага с формата на гигантски бивол на тържествена церемония на о. Бали. Старите индонезийци вярват, че по този начин помагат на душата да се освободи от вече мъртвото тяло и да намери своя най-подходящ приемник
Будизмът постулира прераждането като една от формите за оцеляване и възвисяване на божествения дух. Различните течения на тази доста либерална религиозна доктрина се отличават по съвсем незначителни детайли. Вдясно е видна китайска миниатюра, илюстрираща прераждания в животни. В Индия и Шри Ланка, както и в Тайланд или части от Индонезия, моделът е същият. Всички там са убедени, че ако дете е принадлежало на богат и виден род, то наследниците му следва да го осиновят. Дейвид Зафир в книгата си Проклета карма иронизира всъщност лошия шанс да се преродиш в по-нисше същество

Възможен ли е вечният живот? В какво искате да се превъплътите – в мравка или в Клеопатра? Изберете сами, предлага сп. Muy Interesante

Будизмът, както и цяла плеяда източни философски учения – хиндуизмът, джайнизмът и други, се градят върху теорията за прераждането. Векове наред будната научна мисъл преди всичко на Запад (тъй като на Изток тази истина не подлежеше на съмнение) упорито търсеше доказателства за или против подобни твърдения. Защо в останалия свят – сред юдеи, християни и мюсюлмани, идеята за прераждането срещна толкова решителна съпротива и неразбиране? Една от причините се корени в подценявания факт, че преражданията нямат начало и край. Те са подчинени на колелото на вечната карма. В хиндуистката творба Бхагавад Гита (на санскрит Божествена песен ), написана около 500 години пр. н. е., бог Кришна твърди, че траурът е неуместен, тъй като „вечното човешко начало не може да умре”. Когато тези идеи били пренесени на Запад, християнските теолози не знаели по какъв начин да осмислят едно минало без начало и бъдеще без край. И така в продължение на векове тактиката, пък и стратегията им била да се правят на ни чули, ни видели...

За най-разкрепостените западни умове идеята за прераждането се сторила доста примамлива, стига тя да се ограничава до възкресението на духа в други човешки същества. Един от нейните най-горещи привърженици била митичната актриса Шърли Маклейн, днес гуру на движението New Age. За западняците и дума не може да става за прераждания в животни, растения и дори вещи – вярвания, разпространени широко не само в древна Индия, но и в целия античен свят. Древногръцкият математик Питагор, живял през VІ в. пр. н. е., повдигнал обвинение срещу свой съсед, който биел кучето си, тъй като разпознал в лая на животното гласа на свой починал приятел. В хиндуистките свещени текстове се твърди, че злосторниците се прераждат в насекоми. Селяни в Северна Индия пък разказали на антрополога Оскар Люис, че извършителите на големи престъпления се прераждат в ... нощни гърнета!
Преди двайсетина години няколко лабораторни експеримента разбуниха научната общественост, поставяйки отново на дневен ред с втрещяваща яснота вечния въпрос за без-смъртието на човешкия дух и непреходността на човешкото знание. На различни места – в Индия, САЩ, и Русия, в стриктно лабораторни условия бяха осъществени невъзможни дотогава опити, които доказаха, че няколко грама – между 15 и 30, в зависимост от условията на опитната среда, се губят по необясним начин след физическата смърт на индивида. Никой не дръзна да обори категорично тогава схващането, че става въпрос за своеобразната индивидуална духовна енергия, която всеки оставя след физическата си смърт. Нямаше достатъчно научни доказателства нито за, нито против подобно схващане. Изписаха се множество статии за специфичния индивидуален код, който човешкият дух проектира във Вселената, внасяйки своя принос към общественото знание. От тук до идеята за вселяването на този дух в ново тяло разстоянието бе минимално и всеки можеше да го пригоди както му изнася. Неоспорим остана единствено фактът, че тази идея се възприе еднакво охотно по един или по друг начин от християни, мюсюлмани и хиндуисти – с две думи, от всички живи човешки същества. Друг е въпросът как теолози и философи се опитаха да спекулират с нея.
Куп известни учени създадоха по този повод интересни научни разработки. Сред тях бе д-р Амит Госвами, определян като един от най-брилянтните умове във физиката и науката за неонтологията. Прозренията му за връзката между физиката и съзнанието оказаха силно влияние върху възгледите на поколения млади учени чрез фундаменталната му творба Физика на душата или квантова книга за смъртта, прераждането и безсмъртието . В труда му най-после науката и душата си дадоха среща. Пишейки в стил, който е едновременно ясен и приятен, шеговит и задълбочен, д-р Амит Госвами си служи с езика и идеите на квантовата физика, за да изследва и да потърси научни доказателства за метафизичните теории за прераждането и безсмъртието. Той направи неподражаем паралел между идеите, предлагани от квантовата физика и непреходните вярвания на духовните и религиозните традиции. Този блестящ ум показва, че двете неща всъщност се подкрепят взаимно, а не са несъвместими, както се приемаше дотогава. В продължение на 32 години Госвами беше преподавател по физика и професор в университета на Орегон, а в момента се занимава с научни изследвания в световноизвестния Институт за ноетични науки северно от Сан Франциско в Калифорния. Привърженик е на ”монистичния идеализъм” – философията, която определя като първична реалност не материалния свят, а съзнанието.
Сред неговите съмишленици макар и с коренно различни научни основания могат да се наредят д-р Стенли Крипнър, съавтор на Митичният път от Центъра за следдипломна квалификация и научни изследвания „Сийбрук”, д-р Дийпак Чопра, автор на Седемте духовни закона на успеха .
Професорът по психиатрия Ян Стивънсън от университета във Вирджиния базира своите заключения в книгата си Не заучаван език: нови изследвания в ксеноглосията върху поредица от разкази, които изучава в продължение на 40 години до смъртта си през 2007. Американският астроном и астробиолог Карл Сейгън твърди, че ако има паранормални явления, които следва да бъдат разгледани сериозно, то те са разказаните от Стивънсън. Случаите, за които брилянтният учен разказва, са около 2500 и всеки от тях е емблематичен.
През 1923 в град Барейли, Северна Индия, се ражда Джагдиш Чандра. Когато е само на три години, започва да разказва на баща си К.К.Н.Сахай, че истинският му родител е Джай Гопал – известен духовен водач. Детето си спомня подробности за другото си семейство, които не можело да знае, особено на тази възраст, ако не било живяло в съответната среда. Сахай се заравя в архивите и установява, че фамилията Гопал е съществувала наистина в свещения за хиндуистите град Бенарес, отстоящ на 500 км от родния му град преди десетилетия. Детето било разпитано от потомците на фамилията, които останали поразени от невероятните житейски спомени и подробности за семейството, за които никой дотогава не говорел. Тригодишният Джагдиш описвал инцидент с автомобил – един от първите в града, за който почти никой освен най-близките на Гопал не знаели. Всички обаче помнели, че при някакви неизвестни обстоятелства едното от децата във фамилията пострадало фатално.
Случаите, които Стивънсън разказва, почти винаги са свързани с невръстни деца, които не само нямат понятие за проблемите на прераждането, но са и толкова малки, че не биха могли да бъдат манипулирани и накарани да разказват сложни от темпорална гледна точка случки. Става въпрос за момичета и момчета между две и шест години, които изненадващо за своите семейства започват да споделят абсурдни спомени. Повечето от тях се обръщали смутени за помощ към психиатрите, но по-бедните обикновено наказвали децата си за измишльотините, с които ги срамели пред света. По-нашумелите случаи стигат до Стивънсън, петимен да научи именно подобни нелицеприятни тайни...
Мнозинството от разказите се отнасят не просто за отминали години, но и за отминали епохи. Необяснимо защо разказвачите на подобни случки са от определена етническа група и спомените им са за определен исторически период. Стивънсън документирал разказите на 52 деца от Турция, 28 от Шри Ланка и 47 от ескимоско племе в Аляска. Особено интересен е фактът, че разказаните случаи в Турция са на деца от шиитски семейства, в които не се допускат каквито и да било религиозни отклонения. Де факто спомените за техните прераждания били свързани също с фамилии от съответната религиозна група. Стивънсън обяснява това с факта, че „вярата предопределя нашата съдба”. В тази категория той включва и убежденията, тъй като сред описаните от него случаи присъстват и деца от не особено религиозни семейства. Но така или иначе на тази основа обяснява факта, че Дева Мария се появява в разказите на католици, а не на мюсюлмани или хиндуисти.
Сред източните народи, където идеята за прераждането е неотменна част от религиозната догма, хората са убедени, че имат спомени за предишните си животи и когато нещо им е непонятно, си го обясняват именно с това. През 1979 г. антропологът Дейвид Баркър от университета в Торонто и индийската психоложка Сатвант Пасриша разговарят с 91 души от щат Утар Прадеш, в който израства и малкият Джагдиш Чандра. Те установяват, че 21% от обитателите имат спомени от предишни прераждания. По-голямата част от участниците в проучването били хиндуисти, а забележителното е, че преражданията за всички били свързани с живот в по-висши касти. Учените обясняват подобна закономерност със заложените в религиозните догми постулати, че ако си живял праведно, то непременно ще заслужиш по-добър следващ живот.
Резултатите от проучванията на Стивънсън се сблъскват с неочакван проблем, дължащ се на факта, че ученият бил напълно зависим от преводачите. Един от проектите му бил на път да се провали, тъй като издателите открили, че преводачът бил неточен. Изобщо Стивънсън бил принуден да измени на основополагащия за антропологията и психологията принцип за личните впечатления от начина, по който изучаваният индивид възприема себе си и околния свят.
Повечето научни изследвания по въпросите на преражданията са правени в източни страни, но западната наука ревниво следяла напредъка в тази област, докато не открила свой специфичен според нея метод да проучи въпроса в дълбочина. Това бил методът на хипнозата. Началото било поставено през 1952 г. от Мори Бърнстейн от Колорадо, който разказал, че хипнотизирал Вирджиния Тай и тя му разказала за свой предишен живот в ирландския град Корк от ХVІІІ в. Но скоро след това любопитни журналисти открили, че въпросната Тай имала за съседка жена от ирландски произход, а едно от многото є имена отговаряло на фамилията, под която американката твърдяла, че е живяла. Било установено също така, че тя участвала в любителска театрална трупа, която поставила наскоро средновековни ирландски миниатюри, за които били необходими много сериозни исторически проучвания. Въпросната Тай обаче не била заподозряна в измама, а давана за пример за всеотдайност в актьорската професия. Тя дотолкова се вживявала в това, което прави, че чисто физически се „пренасяла” в изучаваната епоха.
От началото на 80-те години опитите с хипноза били почти напълно отречени след разкриването на огромна серия от умишлени и непредумишлени грешки.
В библиографията са цитирани множество провали на западната наука в опитите є да потърси обяснения на въпроса за преражданията в хипнотичните експерименти. Някои учени от по-новите генерации дори твърдят, че изследваните от тях индивиди говорели на езика, характерен за страната и времето, в което били живели. През 1984 г. лингвистката Сара Томпсън от Мичиганския университет разказва за трите най-фрапантни случая на ксеноглосия. В първия от тях индивидът твърдял, че говорел на средновековен български в предишния си живот, макар че никога не бил изучавал този език. Но Томп-сън установила, че се касае за бръщолевене със славянски срички, които нямали нищо общо с нито един от познатите славянски езици. Подобни били и другите два описани случая.
От философска гледна точка прераждането би могло да се разглежда като крайна форма на дуализъм. Един и същи дух просто сменя с течение на времето обитаваното от него тяло. Нещо повече, теоретиците на прераждането са убедени, че не става въпрос за мозъка или за друга физическа част от тялото. Фактът, че това противоречи на всичките ни представи за неврологията, не смущава нито древните защитници на тезата, нито днешните им последователи. Според самия Стивънсън съществува
своеобразен „етеричен твърд диск”, които събира личностите на всички отделни индивиди.
Очевидно е, че за привържениците на прераждането биологичните родители не даряват друго освен тялото, поради което не би следвало да изпитваме особена духовна привързаност към тях. А как духът избира тялото, в което да се всели? Много просто – избира онова, което отговаря напълно на неговите нужди. Ако някое дете има музикални влечения, то не е, защото е закърмено с тях от родителите си, какъвто е случаят с Бах например, а защото в предишния си живот е било музикант и е избрало тяло и среда, които най-много отговарят на потребностите му. Ако стриктно се спазва тази теория, сериозно бихме се запитали какво ли е търсила душата на Джак Изкормвача.
Според феновете на прераждането всяко настоящо страдание е дан, с който плащаме за грешки в предишния си живот. Те твърдо вярват в законите на кармата, според които във Вселената има изначална справедливост и всичко хубаво, което ни се случва, е награда за добрите ни дела и обратно.
Но справедливо ли би било за предишни грешки да се преродим в мравка, както се случва с героинята на Дейвид Зафир в книгата му Проклета карма. Тази идея за делата и заслужената отплата среща горещ отпор от страна на социалните психолози. Хенри Луис Менкен (1880–1956), американски публицист, сатирик, журналист, есеист, критик и лингвист, възкликва в тази връзка: „Хората твърдят, че се нуждаем от религия, когато в действителност се нуждаем от полиция.”
Страшното е, че като религиозно схващане тази на пръв поглед оптимистична и справедлива теория може да донесе огромни социални травми в по-нискокултурните общества. В Нигерия например, където 50% от населението изповядва исляма и не би следвало да вярва в прераждането, се среща често наследствена форма на злокачествена анемия. Мнозина са убедени, че децата страдат от жестокото заболяване, тъй като в тялото им се вселява духа Оgbanjе , който се явявал при определени семейства и това предопределяло съдбата на всички му членове. Учените не успяват да победят предразсъдъците с научни аргументи.
Във висококултурните общества обаче също се наблюдават любопитни отклонения. Учудващо е, че между една пета и една четвърт от американците по един или друг начин вярват в прераждането, което учените свързват в известна степен с влиянието на някои индиански вярвания и религиозни практики. Но все още необяснима си остава истината, че както в Америка, така и в Европа онези, които най-стриктно вярват във възможностите да продължат живота си в друго тяло, са хората, преодолели жестоки инциденти и станали впоследствие жертва на посттравматичен шок. Почти физическото обяснение на нещата сякаш им помага да оцелеят и продължат напред...