 | |
| Гняв и агресия | |
 | |
| Танцът на Румяна Желева е срещу агресията в българските училища | |
 | |
| Колективният гняв срещу богатите: американски младежи изливат емоциите си върху скъп автомобил | |
 | |
| Този знак е актуален не само за акцията „Стоп на насилието срещу децата на пътя | |
ЗАЩО?
Защо един външен министър се съгласи не просто да участва в популярно риалити шоу, а рискува и да си навлече подигравките на зрителите при евентуален провал? Става дума за дипломат №1 Румяна Желева и румбата, която тя изтанцува на 1 ноември в ефира на Нова телевизия. Направи го не за личния си PR, а заради кауза. Една от каузите, които напоследък най-много си струват усилията у нас – „Не” на насилието в училище, започната на 10 октомври от танцуващите във VIP Dance известни личности. „Спортът и танците са алтернативата на агресията и дрогата”, бе посланието на министър Желева. След което апелира към държавата и общините да създават повече възможности за децата да спортуват...
При ширещата се безнаказана агресия у нас алтернативата на танца и спорта за някого може да изглежда наивна и смешна, но едва ли е така. Защото психолозите отдавна са доказали, че корените и на положителните, и на отрицателните явления в човешкото поведение са в детството. А какво се случва от две десетилетия в държавата ни? Като оставим настрана политиката и се съсредоточим в младите хора, един от отговорите е: гняв, бой, агресия. И при момчета, и при момичета. От което умират също млади хора – в Пловдив, в Бургас, във Варна… Понякога от ръката на възрастни, но все по-често от ръката на връстници.Според психолога Иван Игов, един от ръководителите на проекта на UNICEF Училище без насилие, в момента положението е най-тежко, защото е времето на поколението на 90-те. Това са децата на най-голямата криза на ценности. Те са израснали, заобиколени от насилие, затова е съвсем естествено да реагират на проблемите с агресия. Статистическите данни сочат, че 8% от учениците в България са жертва на системно малтретиране в училище, а 4% са насилници. Тоест във всеки ученически клас има и от двете групи деца!
И още „сухи числа”: всяка година в страната се самоубиват около 60 непълнолетни момичета и момчета и причините за по-голямата част от тях са именно проблеми в училище. Факторите, които обаче дават най-голямо отражение върху децата, идват от семейството – 82,2%. По-съществените от тях са: занижен родителски контрол, криза на семейството, липса на семейство, проблеми в отношенията, нарушени емоционални връзки, липса на обич и внимание към детето, отчужденост, безсилие на родителите, родителска некомпетентност, нисък родителски капацитет, незадоволени потребности на децата, ниска култура и липса на интереси, прекалена свобода на децата, лош пример от родителите, прекалено високи изисквания и очаквания към децата… След влиянието на семейството за агресията при младите хора се нареждат медиите и интернет, обществото като цяло, личностни и психологически фактори, фактори, свързани с училището, приятелска и неформална среда, фактори, свързани със свободното време (недостатъч-но извънкласни и извънучилищни занимания, употреба на алкохол и наркотици като норма за прекарване на свободното време, посещение на дискотеки и нощни заведения и други). Именно последното обяснява и апела за повече възможности за спорт, танци и прочее занимания в свободното време, които по-скоро биха потиснали, отколкото да предизвикат гнева и агресията.
Преди седмица „Бургас инфо” публикува данни и от друга анкета, направена сред учениците в крайморския град след зачестилите случаи на насилие. На въпроса „Ставаш ли лош, когато са лоши с теб?” почти 70% от 110-имата изследвани бургаски четвъртокласници отговарят с „Да”. Също толкова от учениците смятат, че са в правото си да бъдат агресивни, когато ги предизвикат. А на въпроса „Кой от възрастните виждаш най-често ядосан” 39 от анкетираните десетгодишни отговарят „татко”, с 10 по-малко – „мама”...
„Агресията в училищата наистина ескалира през последните години – твърди психоложката Росица Кръстьовска. – Хапане, ритане, юмруци има още в детската градина, и то много повече, отколкото, да кажем, преди 10-15 години. По-страшно е, че две-, тригодишни деца, които едва свързват изречение от няколко думи, ясно декламират псувни, в много случаи за радост и гордост на родата. А когато поотраснат, ругатните се леят без задръжки от устата им, съпътствайки агресивното им поведение. За подобни прояви са виновни, естествено, възрастните, които ги поощряват.”
Наскоро мой познат, който далеч не се слави с изискана реч, бе шокиран от следната улична случка. Пред оградата на някаква къща стояли въз-растни мъже и някакво хлапе. Изведнъж то се нахвърлило срещу най-възрастния, напсувало го и посегнало с юмрук. Моят познат възмутено викнал и се опитал да спре разяреното момче, но последвалото направо го оставило без думи: друг от мъжете казал: „А, нищо, нищо, той му е дядо!”
Е, щом може да псува и да бие дядо си, защо да не го прави и с децата в училище! Защо тогава да се учудваме на момичето, което наръга с нож своя съученика, на другите две момичета, които пребиха до смърт своя приятелка, на залятото с фекалии момиче, на посегателствата срещу (и от) учители, на случая с почти разчленената студентка във Варна от ръцете на най-близкия є приятел, на умъртвеното от удар в сърцето момче… И водещият мотив в почти всички случаи на агресия е: „Когато създаваш проблеми – получаваш повече внимание.
Според психолозите в българските училища с по-слабо интелектуално развити ученици агресията е по-първична, но за сметка на това в реномираните гимназии тя се проявява с чудовищна изобретателност. И най-страшното е, че част от агресивните ученици получават подкрепата на родителите. „На среща при директора за обсъждане поведението на силно агресивен ученик присъстват класният ръководител, психологът на училището, директорката и самият ученик – продължава Росица Кръстьовска. – Родителят, повикан като крайна мярка, вместо да осъди поведението на детето си, сипе ругатни и заплахи срещу педагозите. Тогава ефектът от подобна среща е обратен. Безсмислен. Става ясно, че детето копира модела на поведение на родителя.”
Наистина е страшно това, което се случва с децата ни. Спорт, танци, уплътнено с привличащи вниманието и интереса им занимания в свободното време и смяна на целия модел на обучение и възпитание – това със сигурност ще помогне. Но ще бъде трудно. Защото поколението на кризата от 90-те скоро ще започне да създава следващото – а когато самото то е отраснало в агресивна среда, какво ще предложи на децата си? s
Всичко започва от детството
Гневът е най-силната от човешките емоции, той е и с най-лоша слава – когато го има, вниманието и съчувствието изчезват, пише списание Р.М.Дебел мъж с бяла риза в голям офис – той кипи от яд, с пръсти барабани върху клавиатурата. Компютърът за кой ли път е отказал: мъжът е на път съвсем да откачи. С юмруци удря върху клавиатурата, вдига я и я стоварва върху монитора пред себе си. Изплашените му колеги се снишават, а задъханият от гняв мъж ритва още веднъж строшения монитор и напуска офиса.
Краткият филм Лош ден в офиса тръгна по света през YouTube. Хиляди служители се смеят на мъжа, който в растящия си гняв унищожава своя компютър. Смеят се, защото всеки от тях поне веднъж е пожелавал да удари един юмрук на машината, която не прави каквото трябва. Но се смеят и защото се радват, че не са на мястото на разгневения, че се владеят по-добре от него.
Гневът: що за чувство е той, дава ни свръхчовешки сили и ни отнема разума, пише сп. P.M. Вниманието и съчувствието изчезват, когато се намесва гневът. Откъде идва тази чудовищна енергия, която освобождава гневът? Кога малките ядове се превръщат в силен гняв? Как трябва да се справяме с това чувство? Да изкрещим или да преглътнем? Или да го ударим на джогинг?
От гледна точка на еволюционната биология гневът е най-старото естествено човешко оръжие и затова в хода на еволюцията се е развил в постоянен елемент на съществуването ни. С гняв реагираме, когато някой застрашава живота ни или жизненоважни ресурси. Когато някой ни нападне с нож, когато куче подгони детето ни или крадец посегне към чантата ни. Гневът е големият брат на яда, реакция на неприятностите в XXL формат.
И той ни дава сили и безстрашие в XXL формат, за да отстраним актуалната заплаха: кръвното налягане се повишава, сърцето тупа по-бързо, мус-кулите се напрягат – преди всичко тези на ръцете, които са важни в боя. Последиците? Рисковете? Нямат значение. Гневът за един миг превръща слабия в звяр, готов да нападне. Гневът – по-бърз от разума и изключително убедителен, е бил нещо като животозастраховка за първобитния човек.
В хода на човешката история дивашката емоция обаче се развива – също както и социалното поведение и чувствата на хората. Като модерно социално същество човекът също реагира с гняв, когато са засегнати жизненоважни неща като самочувствието, ценностите или доброто име. При това вътрешното чувство на гняв утъпква пътя за последващото поведение, например за изблик на агресия. Между чувството и действието обаче се намира нашият разсъдък като регулатор.
„Една емоция се състои от три различни компоненти – обяснява Регина Криглмайер, изследовател на емоциите от Баварския университет във Вюрцбург, – физическа възбуда, когнитивна оценка на тази възбуда и поведение.” Това означава, че нашият разум решава дали ще окачествим една неприятност като голяма или малка. Можем да избираме дали да гледаме ядосано, дали да крещим, или да удряме. Какъв готов отговор има нашият разум, зависи от преживяванията ни в детството и младостта.
На 2-годишна възраст гневът ни за пръв път се разкрива в пълната си сила: започва фазата на ината. Децата пищят и се търкалят по пода, при това само защото мама иска да им помогне да си обуят обувките. Най-често се казва, че инатливите деца искат да изпробват границите и да получат внимание. Но еволюционната биология навежда на други мисли: „Детското развитие през еволюцията се е нагодило към това, че скоро друго бебе ще лежи в помагащите ръце на мама”, обяснява педиатърът и изследовател на еволюцията Херберт Ренц-Полстер. Целта на детето е максимална самостоятелност на 3 години, когато майчината помощ отпада: само да яде, да се облича, да преодолява пречки. Следователно моторът на развитието на 2-годишното дете се движи с пълна сила и превърта, когато е възпрепятстван в своето движение. И идва логичната реакция: гняв!
Внимателното отношение на родителите към гневните импулси на детето полага основите на едно стабилно самочувствие. Ясните правила и примерът на родителите помагат на детето да се отнася все по-диференцирано към своето чувство на гняв и да го регулира по-добре. Детето научава, че когато е недоволно, по-добре е да говори с другата страна, отколкото да крещи. То развива съчувствие и интерес към другите хора. Задейства се положителна спирала на емоционалната компетентност.
Като възрастен човек ще се ядосва, когато компютърът отказва. Ако се чувства оскърбен, ще казва на нападателя какво мисли. Ако наистина е нападнат, вероятно ще се съпротивлява дори и физически. „Хора, които могат да използват позитивно своите агресивни импулси, са развили много възможности, за да реагират на нападенията или неприятностите. И рядко преживяват неконтролирани пристъпи на гняв”, твърди Йенс Вайднер, професор по криминология от Хамбург. А това е добра основа за живот, основан на личния успех, задоволството и уважението на обществото.
Другояче е при децата, които са пренебрегвани или насилвани. Техните възможности да регулират гнева и агресията са отслабени на много нива: те познават пристъпите на агресия като реакция на недоволство, но алтернативното поведение им е непознато. Самочувствието им е слабо, защото като деца никога не са имали възможност да се изживеят като ценни. Основа за честите пристъпи на гняв е чувството за трайна несправедливост и трайно огорчение. И дори един неработещ компютър или едно опърничаво дете се възприемат като атака срещу собствената персона, на която се реагира с гняв и агресивно поведение.
От социална гледна точка агресивното поведение води до задънена улица. От биологична гледна точка обаче вероятно не е така: „Този, който като дете расте в несигурна среда, може да се настрои, че животът му ще бъде труден”, обяснява Ренц-Полстер. Повече егоизъм и по-малко съчувствие вероятно биха били полезни в един такъв живот. Антисоциалното поведение в та-къв случай би било приспособяване към живота, каквото е социалното поведение.
Днешните общества на раз-витите страни не оставят много място за егоистичното поведение като житейска тактика. Но преди векове не е било така. Също както и в обществата в преход като българското, готовността за агресия и липсата на скрупули са често срещани. След епохата, когато подобно поведение се толерира, обикновено идват поколения, които отхвърлят авторитарната власт и гневното поведение, така се е случило в Западна Европа след студентските бунтове през 1968 – гневът и властта на бащите са отхвърлени. Новите поколения искат мирно да обсъдят нещата, вместо да се налагат с ярост. Но в развитите общества съществува и друга опасност – тенденцията да се имунизираш срещу силните чувства. С изравняването и контрола на отрицателните чувства се изравнява и животът ни. Чувството на безразличие е все по-често срещано. Защото този, който истински се гневи, е в състояние да се радва истински. Не може да се отреже единият край на скалата на емоциите, без да се навреди и на другия.
Последиците от потискания гняв са депресии, риск от високо кръвно налягане и сърдечен инфаркт. Изследванията показват, че джогингът, боксът или изблиците на гняв само за кратко време намаляват напрежението. В дългосрочен план помага друго: да изживееш чувствата, но да не се оставиш да те отнесат, да имаш свободата да насочиш емоционалната енергия в желаната посока.
Няма коментари:
Публикуване на коментар