МИСТЕРИОЗНИЯТ СВЯТ НА „ДИВИТЕ ДЕЦА”

Какво е да си човек? Малките създания, наричани „диви деца”, дават на учените неподозирани възможности да разгадаят механизма на развитие на човешкия интелект. На преден план отново излиза истината на първите две и първите осем години, в които всичко зависи от средата и уменията, които тя създава у детето
Живот без светлина. Така прекарват живота си откъснатите от света деца, които възрастните поставят при нечовешки условия и малтретират с години. Физическите и психологическите травми, които им нанасят, са непоправими
Вълк сред вълци... През ХIV в. е открит и описан първият случай на дете вълк. От тогава до днес в различни краища по света са открити повече от 100 деца, приютени и отгледани от животни. Всички те в крайна сметка проявяват общи характеристики

Останали ли са още неразгадани тайни за побратимите на Маугли? Учените не са убедени, че са открили всички загадки около „малките дивачета”, които прекрачват невидимите граници, разделящи животните от хората, пише сп. Muy Interesante

Свикнали сме да ги наричаме „дивите деца” или “децата Маугли” по едноименния разказ на Ръдиърд Киплинг, макар че истината за тях няма нищо общо с красивия разказ на великия писател, нито с прекрасното филмче на Уолт Дисни. Колкото по-дълго са принудени да оцеляват в дивия свят, толкова по-трайни и необратими са негативните психофизиологически последици за тях. От древността до ден днешен самият факт на съществуването им буди интерес, а митовете за тях са забулени с толкова мистерия и романтизъм, че дълго време фактите се тълкуваха превратно и загърбваха научната истина.
Един от тези митове – този за легендарните братя Ромул и Рем, които полагат основите на вечния Рим, след като били отгледани от вълчица, се появява още в зората на цивилизацията. Притчите за сътворението на света, с които древните се мъчели да си обяснят законите, управляващи природата, са преизпълнени с митични същества – полухора, полуживотни, – а случките с тях вървят паралелно както в света на животните, така и в този на хората. Дори легендата за всемогъщия Зевс се основава на мита, че бил откърмен от свещената коза Амалтея. Да не говорим за древните индийски, китайски и изобщо ориенталски сказания, в които богове и хора извършват велики дела, превъплътени в образите на животни. Поради тези исторически предпоставки разказите за отгледаните от животни деца също са обгърнати в мистицизъм и романтика някъде до Късното средновековие, когато хората реално се натъкват на истински подобни случаи.
Първото откритие датира от средата на ХІV в., когато в Хесен, Германия, било открито седемгодишно момченце, отгледано от вълци. В средата на ХVІІІ в. Жан-Жак Русо пък разказва историите на пет малки „дивачета”, а в края на същия век в европейската историография вече се появяват научни разкази за четиринайсет от тях. По-голямата част са деца вълци или деца мечки, тоест отгледани от вълци и мечки. Постепенно започнали да пристигат описания за аналогични факти от други краища на света, предимно от Индия. Към края на века в научната хронология вече са описани случаите на 53 деца, отгледани от диви животни. Благодарение на невероятните усилия на немския учен Блументал броят на проучените свидетелства скача до сто.
Всъщност целта на учените от времето на Русо до наши дни е да развенчае едни от най-красивите митове за сътворението на света и появата на висш разум на Земята. Основният въпрос е обърнат към изучаването на човешкия интелект, на законите за неговото развитие и факторите, които го предопределят. Какво е въздействието на социото? В какво се превръщат децата, останали сами сред дивата природа? Въз-можно ли е наистина те да приличат на Маугли и Тарзан – героите на Киплинг и Едгар Райс Бъроу. Или са по-скоро сходни с добрия по природа дивак, описан от Русо. За зла участ на потърпевшите истината не съответства нито на едното, нито на другото...
Почти всички описани случаи имат една обща характеристика. Независимо от възрастта си откритите същества ходят трудно на два крака, нямат никакви говорни умения, но затова пък имат невероятно обоняние и слух. Дивите деца не проявяват никакво желание да общуват с хора, а само някои от тях – с животни. Не знаят какво е срам, рядко се усмихват, не плачат, но имат чести пристъпи на гняв. През 1940 в The American Journal of Psychology започват периодично да се появяват статии на американски и други учени, в които познатите дотогава случаи са групирани в три категории:

деца, живели в пълна изолация сред дивата природа;

деца, живели при същите условия, но в компанията на някакви животни;

деца, обречени на изолация от психически извратени и болни хора

Към първата от тези три групи се отнася случаят на хлапето от Авейрон, наречено Виктор. През 1970 големият френски режисьор Франсоа Трюфо филмира по неговия случай великолепна творба. Истината за Виктор не е красива и едва ли би могла да се митологизира... Той не говори, но издава доста неприятен звук, наподобяващ ръмжене. Първоначално всички го мислели за глух, тъй като не реагирал дори на силни шумове в непосредствена близост. Впоследствие било установено, че има перфектен слух, тъй като различавал и най-малки шумове зад гърба си. Винаги първо душел храните, а дрехите, които му обличали, разкъсвал със зъби. Не усещал топлина и студ, тъй като прекарал цялото си детство гол. Тялото му било покрито от белези, а един от тях бил от хладно оръжие, което навело учените на мисълта, че преди да бъде изоставен, е правен опит да бъде убит. Раз-витието му в нормална среда било наблюдавано от младия тогава д-р Жан-Марк-Гаспар Итар, който по-късно оставя трайни следи в психологията и педагогиката. След съжителството си с д-р Итар Виктор преодолява голяма част от дивашките си навици, но успява да се научи да произнесе само няколко прости думи и словосъчетания.
Още по-тъжна е историята на малките индийски момиченца Амала и Камала, които са интересен случай на зоантропия ( от англ. zoanthropy - термин, който най-често се употребява в случаи на психическо отклонение ). Когато били открити, те се държат и действат точно като вълците, сред които са открити в Индия през 1920. Лекарите преценили, че Амала е на около година и половина, а Камала – на повече от осем. Момиченцата само лазели и затова краката и ръцете им били покрити с мазолести образувания и истинска кора от засъхнала кръв. Те не можели да говорят, но стенели и виели. Ядели предимно мърша, а водата ближели. Дневната светлина предизвиквала у тях силно безпокойство, но когато настъпвала нощта, ставали самоуверени и дръзки. Те били оставени на грижите на един от най-добрите индийски специалисти – д-р Сингх от Миднапур, който имал многобройни контакти в научните среди. Скоро момиченцата станали известни като „дивите деца” от Миднапур. Амала починала само след година, но Камала преживяла под грижите на д-р Сингх цели осем. Научила се да ходи и да употребява с лекота повече от 50 думи. Нещо повече – тя свикнала с околния свят и дълбоко ценяла компанията на хората, които се грижели за нея. С времето придобила и силно чувство за срам, не позволявайки никой повече да я види гола.
Друг известен случай е този на Петер от Германия, открит ня-къде около 1720. Той оцелял сам сред природата, хранейки се с плодове, зеленчуци и птици, които сам ловял. Когато разбрал за детето, английският крал Джордж І настоял да го отведат в Лондон, където под грижите на добри лекари преживял до 68 години. Макар че с времето изгубил дивашките си навици, Петер никога не проговорил като останалите хора.
Един от най-ужасяващите е несъмнено случаят на малката американка Джини. Тя била освободена от зловещото пленничество на своя баща през 1970 на тринайсетгодишна въз-раст. Още от съвсем малка била изолирана в помещение без прозорци, така че никога не била виждала околния свят, хората и дори останалите помещения от къщата. Живеела завързана за един стол, без да може да контактува с когото и да било. Когато я открили, Джини страдала от страховито недо-хранване, не можела да говори, ходела трудно и нямала никакво чувство за топлина и студ. Непрекъснато мастурбирала поради дългите сексуални извращения на баща є. Това е единственото, което я отличавало от другите изолирани от света деца, които никога не проявили интерес към секса. Джини не виждала на разстояния, по-големи от няколко метра, тъй като държаното в пълна тъмнина зрение атрофирало. С течение на годините тя успява да се приспособи към новите си условия на живот и дори започнала да говори.
Историята познава и друг подобен случай – този на немското дете Каспар, – открит през 1828. Тогава бил на 16 години, но умственото му развитие отговаряло на тригодишно дете. Полуизръмжавал само няколко думи и ходел тромаво на два крака. Не различавал собственото си изображение в огледалото, но съобразявал да търси скрити зад него хора. Каспар все пак се научил да говори и тогава разказал тъжната си история. Цялото му детство преминало в дупка в земята, където от време на време някакъв мъж му носел храна. Когато през 1833 започнал да проявява истински проблясъци на разум, бил убит от напълно непознат.
Описаните случаи вече достигат 100. Но обстоятелствата около тях следва да се анализират много внимателно и прецизно. Някои засягат отдавна минало време, а фактите са препредавани многократно от уста на уста. Такава е историята на малка французойка, открита през 1731. Легендата разказва, че пиела кръвта на зайците и причинила смъртта на друго момиченце, с което живеела. Особено многобройни са разказите за „децата животни” в Индия, които имали най-причудливи съдби. Едно момче успяло дотолкова да се обучи, че дори постъпило в полицията, където се оказало незаменимо с необичайните си умения, разказва преданието. Също в Индия от столетия се разказва легендата за млад женски леопард, който след като загубил своето малко, отвлякъл и отгледал невероятно надарено дете.
Сред “приемните родители” има вълци, шимпанзета, мечки, чакали, пантери, гепарди, дори кокошки и щрауси. Откритите от хората деца с малки изключения не били особено щастливи, а за някои от тях това се оказало фатално. През ХVІІ и ХVІІІ в. те често били развеждани и показвани по циркове и панаири, а понякога и на научни симпозиуми... Някои от тях получили вторичен и непоправим стрес от контактите в новата среда. Малките Амала и Камала например наблюдавали убийството на оси-новилата ги вълчица от ловците, които после ги приютили. Те изпитвали неподправен ужас от вида на хора с лъкове и ловни атрибути. Други се разболявали неизлечимо поради промяната в начина на хранене. Тези създания не били особено приспособими и към човешките болести. Факти, довели до серия научни спорове за начина на живот, който трябвало да водят. Силно научно течение защитавало тезата, че трябвало да се оставят да живеят в условия, максимално близки до естествените за тях. Но през ХІХ в. повечето учени били убедени, че човешките гени са напълно достатъчни, за да се възстановят за кратко време уменията на поставените отново в нормални условия деца. Дълги години те не приемали факта, че клетите създания не се научавали да говорят, търсейки обяснения в напълно несъществуващи физически дефекти. Нещо повече, някои дори твърдели, че децата са се озовали в злощастното си положение поради умствена изостаналост. Научните открития и факти днес говорят нещо съвсем друго.
Макар че могат да назовават предмети с имената им, дивите деца не могат да се научат да съставят изречения. До края на живота си по-голямата част от тях не се чувстват добре сред себеподобните си и признават за “свои” единствено животните. Колкото по-дълго и от по-ранна възраст детето е живяло сред тях, толкова по-трудно се адаптира към цивилизования начин на живот. Както категорично заявява пионерът в детското развитие, американският психолог и педиатър Арнолд Гезел (1880-1961), нито едно човешко създание не може да оцелее дълго без естествената си човешка среда. Интересно е да се добави, че всички познати и описани случаи са на деца или юноши. Не са известни такива на зрели индивиди.
Най-пресните факти за живели в изолация деца по категоричен начин доказват, че средата е жизнено определящият фактор за тяхното интелектуално развитие. Безспорен е случаят с Андрей Толстик, днес на 12 години. През 2005 той бил открит в Сибир, обграден от грижите на овчарско куче. Когато бил едва на 3 месеца, майка му напуснала семейството, а баща му се пропил и го изоставил сам с кучето в празната къща в покрайнините. Животното му помогнало да оцелее в кошмарните условия на сибирската тундра. Когато го намерили, Андрей ходел на четири крака, бягал от хората, хапел и ръмжал. Завели го в приют, където лекарите се опитват да установят дали детето може да се приобщи към хората, или завинаги ще си остане “куче”. Андрей се научил да ходи изправен, да си оправя леглото и да яде с лъжица. Той обаче имал вродени слухови и говорни проблеми, така че шансовете му да се приспособи напълно били минимални.
Същата е съдбата и на петгодишно момиченце от Източен Сибир. През 2009 то било открито в апартамент, където живеело с родителите си, но никой не се грижел за него. Детето било отгледано от няколко кучета и котки и никога не било излизало навън. Когато го открили, момичето се хвърляло срещу хората като малко кученце. През цялото време на отшелничеството си то общувало с кучетата и котките на техния език. Не можело да се храни с лъжица, а като куче изхвърляло яденето от чинията и го ядяло направо с уста. Родителите му също били силно асоциални. Съседи разказват, че живеели изолирано и не излизали през деня, а само през нощта, за да не срещат никого.
Най-обнадеждаващ е случаят на отгледаното от семейство маймуни момченце от Уганда. Едва на 2 години, Джон Себуня станал свидетел на убийството на собствената си майка от освирепелия му баща. Ужасен бяга в джунглата и губи контакт с външния свят. Три години по-късно го намерила тамошна туземка, докато търсела храна в джунглата. Тя и племето є се опитали да го приберат при себе си, но срещнали яростната съпротива на неговите “осиновители” – семейство зелени маймуни. Приматите замеряли ожесточено племето с клони и камъни в желанието си да защитят малчугана. Когато все пак го завели в християнско сиропиталище, видът му бил плашещ. Той страдал от свръхокосмяване, а тялото му било покрито с рани. Белезите по краката му показвали, че не се е научил да ходи. За осем години обаче постигнал завидни резултати, научавайки се да ходи и дори да свири на музикален инструмент.
Кое прави човешкото общуване и реч толкова важни за интелектуалното ни развитие? Отговора можем да потърсим отново в някои от примерите, описани в научните монографии. През ХVІІІ в. император Фридрих II Хохенщауфен забранил на няколко дойки да разговарят със сираците, за които се грижели. Той бил убеден, че ако се оставят без външно влияние, децата ще проговорят на естествения човешки език, който предполагал, че е гръцки или латински. Малките издъхнали на различна възраст, без никога да проговорят. Днес със сигурност се знае, че първите години са решаващи за формирането на човешките говорни навици, предопределящи в най-голяма степен интелектуалното развитие на индивидите. Учените дори употребяват като термин „границата на осемте години”, след които нещата са почти необратими.
Човек може и да загуби говорните си способности, но ако ги е притежавал, лесно може и да ги възстанови. Това доказва случаят с шотландския моряк Аликзандър Селкърк, намерен на о. Мас а Тиера от архипелага Хуан Фернандес след четиригодишно самотно съществуване. Животът му дал повод на Даниел Дефо да напише знаменития Робинзон Крузо . Селкърк загубил на самотния остров способността си да комуникира, но бързо я придобил отново, попадайки в нормалното си обкръжение. В мозъка му лесно се възстановили вече съществували връзки. Според анатома Огюст Робер „децата научават през първите две години от живота си от своето обкръжение повече, отколкото през целия си останал живот. Ако това влияние липсва, мозъчното развитие се забавя и настъпват непоправими изменения.” Затова и индивид, който не е чувал човешка реч до осемгодишнината си, се изправя пред огромни проблеми, тъй като в мозъка му са настъпили необратими неврологични промени. Описаните случаи доказват това. Успява да се обучи единствено угандийското дете, което до двегодишна възраст живяло в естествената си среда. Останалите научават отделни думи и изрази, които използват тромаво и неубедително. Германецът Петер използвал думата планина за всички високи неща, докато французинът Виктор смятал, че думата книга се отнася само за конкретния екземпляр. Но ако Виктор беше отвел лекарите си в гората, ако ги беше поставил при същите екстремни условия, при които протекъл неговият живот, кой знае? Той също би ги взел за ранени или болни животни. Затова защо да съдим? Може би интелектът ни не е нищо повече от умението ни да се приспособяваме към околната среда...