петък, 12 ноември 2010 г.

МИРО



   
***    
     

Миро е начело на българските поп класации вече 10 години – първо с „Каризма”, а после и като самостоятелен артист. Новото му парче е Power по текст на Шекспир и собствена музика и аранжимент
 
С цената прилича на кадър от филм за латиноамериканска революция. Във военна униформа и с бира в ръка той седи зад разхвърляно бюро, от което управлява военните действия. По лицето му има драскотини, а по врата и ръката се виждат татуировки, би било съвсем естествено да качи и краката си, обути в кубинки, върху бюрото. Щабът му обаче е офисът на пиар агенцията, която се грижи за публичните му изяви, а екипът му не щурмува казарми, въпреки че снимките на новия му клип включват военни действия и са почти толкова стратегичски сложни за управление. Във видеото обаче всичко е на обратно – гъбата на атомната бомба се свива и изчезва, сградите се вдигат от руините, докато Миро пее по улиците в униформа. ОМиротворителната сила на изкуството. „Човекът на изкуството има своите битки и е воин на съзидателните сили. Творецът непрекъснато извайва света около себе си”, казва той, уверен в силата на изкуството. Текстът е на 8-я сонет на Шекспир за вечността на произведението и Миро го изпълнява в оригинал. Оказва се запален читател и известно време говорим за преводите на сонетите на български от Валери Петров и Владимир Свинтила.
Срещата ни е в ранния съботен следобед и когато приключим с интервюто, Миро се връща на снимачната площадка. Ще трябва отново да повторят част от действието заради фотосесията, за която е необходимо различно осветление. Станал е рано, за да започнат в 8 сутринта, и докато говорим, телефонът му постоянно звъни. Чувам как отговаря: „Ще ви звънна след малко, момчета” или въобще не вдига. „Ние сме работохолици. Аз мога и да не спя през нощта, за да направя песен или да догледам филм, който може да ми даде идеи. Много харесвам тази отдаденост на работата, забелязавам я и в много други артисти. Желязната им дисциплина ме респектира. Аз трябва още да работя над личната си дисциплина – да се науча да лягам и да ставам в определен час например. Много ми се иска да стана сутринта и да протичам 10 км.” Заявява го съвсем искрено, въпреки че изглежда в много добра форма и е последният, когото бихте заподозрели в пренебрегване на комерсиалното значение на визията. Сините очи и русият перчем са запазената му марка, а тенът му най-вероятно е плод на редовно посещение на солариум.
Когато пристигам в офиса, на екрана на компютъра тече лайф на Лейди ГаГа. „Много е талант-лива. Искам една българска певица да седне така на пианото и да свири, и да пее, и да прави шоу. Вярно, доста е преекспонирана и хиперболизирана във всичко. Това обаче е начинът да успееш. Светът е пренаситен с музика и артисти и може би единственият начин да бъдеш забелязан е да се различаваш, да имаш смелостта да си различен от останалите. Но не всеки може да е Лейди ГаГа. Преди всичко тя е много добър музикант.”
Миро също е пианист от малък, но на сцена сяда пред пианото само в краен случай, защото абсолютният минимум, за да поддържаш някаква техника, е да свириш всеки ден поне по час. „Живко Петров всеки път се опитва да ме убеди, че съм по-добър, отколкото си мисля, но имам слабост към истински добри пианисти и е съвсем различно, когато имаш виртуоз до себе си и си подавате топката.”
Роден е в Добрич, майка му била касиерка на голямо предприятие, а баща му – строителен работник. Спомня си, че където видел пиано, винаги заставал до него и започвал да дрънка. „Когато си от малък град и детето ти неочаквано се окаже с музикална дарба, ти измисляш легенда за него. Според нашите аз съм седнал пред пианото и просто съм засвирил. Когато имаш ухо, можеш да правиш интервали и за околните да звучи, все едно е музика. И то на практика е.” Родителите му се гордеели много, че са постигнали всичко, което са имали, сами, без чужда помощ. Миро мисли, че е израснал в прекрасно семейство, но ако не са били учителите му, техните е можело да не забележат, че детето им е музикално. На тях дължи и любовта си към литературата. „Педагозите от онова време се грижеха за децата, създаваха личности. Тогавашната система ми даде
възможността за първи изяви. В Добрич имаше Младежки дом, в който в едната част репетираха групите, а в другата се представяха всички видове изкуства. Имаше място, където това да се случва. Като че ли времето даваше повече място на хората за мечтите и за моженето им.”
О ще като тийнейджър печели нагаради на национални конкурси като варненския „Откритие” през 1995. След две години, също на 19, го печели и бъдещата му половинка от „Каризма” Галина Курдова. Миро вече е в журито, пуснат в отпуск от казармата специално за конкурса. „Човек се ражда със собствен характер и натюрел и понякога, за да се справим с всичко около нас, трябва светът да ни поочука в правилните извивки. Казармата е такова място. Някои мислят, че това са загубени години, но аз пеех през цялото време.” В поделението в Сливен е и Митко Рачков, който пък играе в тамошния тетатър. Това е времето на Жан Виденов, когато по магазините няма нищо и Рачков продава микрофоните, спечелени от Миро на конкурси, защото като актьор е по-добрият търговец. На един от концертите на военния ансамбъл пред руска делегация озвучителната уредба отказва по средата на изпълнението и Миро си довършва песента, компенсирайки липсата на съпровод с ентусиазъм и размахване на ръце. Тогава руският маршал си сваля часовника от ръката и му го подарява. Още го пази някъде.
За снимките на новия си клип отново облича униформата на български войник. „Не е носталгия по онова време, но от друга страна, аз съм част от него. Въпреки че изкуствата бяха „насочвани” по партийна линия и имаше бариера между високо и ниско изкуство, тогава бяха написани едни от най-хубавите български романи, тогава Светлин Русев създаде своите платна. Може би социализмът не беше чак толкова лошо време за изкуството. Онези от другата страна не знаят какво е да живееш в социализъм. Мислех за невинния 17-18-годишен войник Альоша, изваден от глухата провинция и пратен да се бие някъде за кауза, която той самият не разбира, обаче Майка Русия го вика от плакатите на онова време с изправена десница и развята червена забрадка. Изкуството не може да промени нравите на обществата, но може да ги лекува малко по малко.”
Въпреки че „Каризма” заедно с другите нови имена на българската сцена от началото на века промениха много музикалния пейзаж и го доближиха до световните стандарти, Миро определено се чувства като част от традицията на BG естрадата, като продължител на нещо, започнало преди него. „Не сме се опитвали да се отдалечаваме от нещо. С Галя много се забавлявахме с това, което правехме. Нищо при „Каризма” не беше обмислен ход, само се стараехме да показваме, че е. Всъщност го правехме много интуитивно, много емоционално, но най-накрая изглеждаше, все едно сме го мислили и е било стратегия.”
Д вамата започват да пеят, а после и да създават заедно парчета по времето на клуб „Опера” през 1999. Проектът е под егидата на шведското посолство и там се събират дипломати, артистичен и светски елит. В програмата, режисирана от шведски постановчик, участват и по-късно известните Тони, Орлин Павлов, Васил Мавриков и други актьори от НАТФИЗ. Именно те и Митко Щерев, който е много близък с Галя, убеждават двамата да изпълняват дуети. Но издаването на музиката им е трудно. На среща с бъдещия им продуцент са отхвърлени, понеже Миро е „прекалено кльощав”, а Галя „прекалено малка”. Седмица по-късно обаче продуцентът влиза в студиото докато се записва дебютният албум на Тони, и чува Всичко било е насън. Така разбира, че песента е написана от същите тези деца, на които е казал „не”, защото не са „готини”. „А ние не бяхме готини, поне аз не бях, Галка беше по-готина”, смее се Миро.
Отдавна не е толкова кльощав. „Ами възраст, с годините се променя метаболизмът за добро или за лошо”. Но за клипа на Губя контрол очевидно се беше постарал и във фитнес залата. „Бях подвижен паметник на химията. Никога не съм продавал сексапил, понеже не се самоусещам по този начин. Клипът на Губя контрол беше съзнателна провокация, отговарях на конкретно събитие. Световна компания за хранителни продукти ме беше поканила за рекламно лице. Дадох им цена, която им се стори много висока, а те ми отговориха, че вече не се интересуват, заради подмятания в пресата за „неустановена сексуална ориентация” и „противоречив имидж”. Щом медиите ме определят така, реших да им дам повод за приказки. Не го направих, за да стане много успешно парчето, въпреки че наистина се получи точно така. С него привлякох другия таргет – този, който пълни клубовете.”
Въпреки че популярността и комерсиалният успех със сигурност го вълнуват, никога не е мислел да участва в риалити или да води тв предаване като много от колегите си. „Просто няма смисъл. Човек трябва да е много суетен, за да си мисли, че това как изглежда рано сутрин или как си пие кафето интересува някого. От друга страна, може би колегите го правят, защото са им необходими средства. Трябва да съм благодарен за това, че имам достатъчно работа и не ми се налага да участвам, защото ако бях на тяхно място, и аз щях да постъпя така. Много се опитвах да убедя Галка да не участва във „ВИП Брадър”. „Каризма” не бяха авантюристично настроени, бяхме изключително предпазливи. Може би един път е решила да бъде безкрайно смела и не уцели момента, просто малшанс.”
През годините в „Каризма” двамата с Галя се сливат в творческа симбиоза. Известни са с безкрайното изпипване до най-малкия детайл във всяка песен, клип, рекламен материал. „Бяхме много досадни за тези, с които работехме”, си спомня той. Прекарват цялото си време заедно, нощем обикалят интернет клубовете, защото не искали да се прибират, и си измислят прякор Двуглавото чудовище. „Във времето на „Каризма” нито един от нас нямаше пълноценна връзка. Бяхме си достатъчни. Когато си живял, без да имаш партньор, с който да можете да се допълвате по всички възможни начини, това ти се вижда много интересно. Така е година, две, три, но на четвъртата започвате да имате нужда да си дадете въздух, отдалечавате се и всеки се развива различно. Когато се съберете отново, вече не сте същите и не е същото. Спира да е весело, когато стане статукво. Не можем вечно да сме на 20. Логично се променяме и имаме други приоритети.”
   
***    
     
В се още са близки и когато наскоро се срещнали по работа, прекарали часове в интензивен разговор, както някога. Другата му много близка приятелка Деси Тенекиджиева, с която записаха дует, го подкрепи публично от нападките по повод участието му в конкурса на „Евровизия”. „Много хора дойдоха да ме поздравят след това. Аз знам какво направих и защо го направих. Приех да представям страната ни, направих всичко по силите си и мисля, че се представихме много добре.” Мнозина са го предупреждавали и за трудностите, с които ще се сблъска, но точно това го е убедило да приеме поканата след месец и половина размисъл. „Аз печеля от концерти, а трябваше да откажа поне 50 предложения заради промени в графика на БНТ за гостуванията ми през годината преди конкурса. На Евровизия, ако не си млад артист, който иска да натрупа популярност и контакти, се плащат големи хонорари. Таркан беше поискал $1,5 млн., за да представя Турция. Финансово не спечелих нищо – хонорарът ми за концерт не се вдигна, един и същи е от две години. Но приех въпреки всичко, което ми костваше, защото знам колко много работя.” Единственото, за което съжалява, е пропуснатата възможност за рекламиране на България на форума, където са били акредитирани над 5000 журналисти от цял свят. Всички други страни участнички в Евровизия използват събитието за промотиране на културата, туризма и експорта си на големи галавечери, но българските институции не са отпуснали средствата, необходими за това, а миналата година беше много трудна финансово, за да могат компаниите да откликнат достатъчно адекватно. „Единственият политик, който ми помогна, беше Първанов. Той ме покани на неофициална среща, разказа ми как е участвал в най-успешната българска кампания на Евровизия – представянето на Елица и Стунджи. Той е бил плътно в екипа, даде ми ценни съвети, но след като го попитах дали не може да направи същото и за сегашното ни участие, ми отговори, че политическата обстановка не е същата и точно в момента не може да направи кой знае колко. Петото място на Елица и Стунджи беше в годината, когато България тъкмо беше влязла в Европейския съюз.” Все пак президентът го е подкрепил, а веднага след конкурса му се е обадил лично. „Мога да ви кажа, че той беше по-разочарован от отпадането ни, отколкото бяхме аз и целият екип. Дни преди това вече знаех кое как ще се случи и то не от букмейкърите и от медиите. Всички знаеха, че Лена ще спечели. Предишната година Германия беше обидена от неуспеха си, тази година Швейцария е обидена.”
Наистина ли за Миро има значение конкурс, в който политиката и дипломацията са по-важни от музиката, а вотът на публиката зависи от диаспорите в съседните страни? „Важен е флагът. Светът не може да съществува без идеалисти. Не може всички непрекъснато да купуват и да продават. Простотията и ниските емоции не са характерни за голямата част от българите, просто тя изплува най-отгоре. Когато си отида в Добрич, виждам много скромни и работливи хора, които се чудят как да свържат двата края. Една позитивна емоция е голям дефицит в техния живот. Горд съм с тях, защото голямата част от тях са образовани, с повече от едно висше образование, не спират да четат, да се интересуват, да си вземат книги от библиотеката, защото не могат да си ги купят.”

Няма коментари: