Книгата, която цял свят очаква, "Фрагменти. Поеми, лични записки, писма" от Мерилин Монро, ще се появи на 7 октомври. Тя представя нередактираното писмено наследство на най-известната холивудска звезда. Агенция БГНЕС единствена публикува в България част от записките на най-великата кино легенда.
Едва ли друга звезда е оставяла такова богатство от записки, които да разкриват вътрешния й мир. Никога непубликуваните записки на Мерилин започват от 1943 – когато тя е на 17, и завършват през 1962, няколко дни преди смъртта й. Страниците включват откъси от личния й дневник, писма, поеми (за реките, мостовете, моряците), записки по работата и даже рецепта за печена пуйка. В тях личат болката, ужаса, унижението, отчаяния вик за помощ. Въпреки звездния си успех, звездата е страдала постоянно, чувствала се е самотна, страхувала се е – от другите и от самата себе си, смятала е любовта за невъзможна, изкушавала се е да извърши самоубийство, и постоянно е записвала в бележник или на хвърчащи листчета размерите на един провал, който разглежда с хладна логика.
Малцина разбират приживе колко интелигентна е Мерилин Монро. Събраните текстове обаче го доказват без съмнение: в търсенето си на истината, Мерилин се опитва да разбере живия мит, който самата тя представлява, реалността и нереалното около нея, натиска на съдба, която е по-голяма от самата нея и начина, по който върши работата си, изискваща от нея да бъде весела, уверена, дистанцирана, пунктуална – неща, които тя не е. С времето тя натрупва библиотека, всеки автор в която се превръща в неин близък съюзник. Никога непорасналото дете Мерилин не показва пред света вътрешните си колебания, отчаяните монолози, яростното търсене на абсолютното и любовта си към думите. Досега. Агенция БГНЕС публикува откъси от "Фрагментите", които утре ще бъдат публикувани в Париж.
"Бях много интровертна..."
1943 г.
Бях слабо и сладко момиченце – на 15 години бях играла главната роля в телевизионна пиеса, бях манекенка от време на време с безброй възможности да бъда ангажирана за филми – толкова уверена като модел, че за външен човек би изглеждало немислимо да съм се фиксирала върху дребните си несигурности, от които имах нервно напрежение, което въпреки няколко затишия, винаги присъстваше, без повечето хора да разбират причината; през годината имаше дни или цели седмици, когато не исках да се срещам с никого, освен случайно, и когато ми се удадеше – толкова заета да чета, че всеки опит за адаптация към ситуация, която изглежда леко притеснителна, се превръщаше в изтощителна задача.
Вероятно бях много интровертна, но тъй като обичах хората и имах приятели навсякъде, където положех усилие да намеря такива животът ми беше може би по-балансиран, отколкото би бил иначе - ако нямах тази социална способност да се показвам приятна или забавна; нещастието беше, че всяка студенина и всяко отдръпване беше непринудено и че въпреки, че съзнавах този проблем, нямах желание да надделея на емоциите си, освен в моменти на голяма страст – много малко хора, освен най-умните ми приятели, разбираха това и го приемаха напълно, но не и той – защото и той беше човек, който в различна обстановка имаше същите проблеми, макар и в по-малка степен.
"Как бих искала да съм мъртва..."
О, как бих искала да съм мъртва – напълно несъществуваща – заминала далеч оттук – отвсякъде, но как да го направя.
Винаги има мостове – моста на Бруклин.
Но аз обичам този мост (оттам всичко е толкова красиво и въздухът е толкова чист), когато вървиш по него, изглежда спокойно, макар и с всички тези коли отдолу, които карат като луди. Значи ще трябва да е друг мост – грозен мост без гледка – само че аз обичам всички мостове – има нещо в тях, а впрочем, никога не съм виждала грозен мост.
"Сама..."
(Началото на 50-те).
Сама!!!!!
Сама съм. Винаги съм сама, каквото и да се случи.
Виж списанието.
Хю 27291
Рупърт Алан
Не трябва да се страхуваме от нищо, освен страха.
В какво вярвам
Какво е истината
Вярвам в себе си, дори в най-деликатните си чувства
В крайна сметка, всичко е деликатно
Най-ценната ми течност ми не трябва никога да се пролива
Не проливайте вашата ценна течна жизнена сила
Ето всичките ми чувства, каквото и да се случи
Чувствата ми не успяват да намерят материален израз в думите.
"Подтисната, луда"
Страх ме е да ми дадат новите реплики, може да не съм способна да ги науча, може да допусна грешки, хората ще си помислят, че не съм добра, или ще се смеят и ще ме унижат, или може да помислят, че не знам как да играя.
Жените имат строг и критичен вид – неприятелски настроени и студени, общ страх, че постановчикът ще си помисли, че не струвам.
Спомням си моменти, когато буквално не можех да направя и най-дребното нещо.
Но да се опитвам да се възстановя, като си казвам, че съм успяла в справедливи неща, които дори бяха добри и съм имала прекрасни моменти, но лошото е по-тежко за носене и усещам, че нямам увереност
Подтисната, луда
"Имам нужда да бъда плашена "
(1955 или 1956)
Толкова се грижа да защитавам Артър. Обичам го – той е единственият – единственото човешко същество, което някога съм срещала, което мога да обичам не само като мъж, когото желая до степен на лудост – но е единствената личност – като друго човешко същество, на което се доверявам, като на себе си – защото когато си имам доверие (за някои неща), го правя напълно, и по същия начин се отнасям към него.
Доверявам се и на д-р Х, но по различен начин, защото първо трябва да й платя.
Защо имам това чувство – че нещата не се случват наистина – а че играя роля – и затова се чувствам виновна до степен, че съзнавам, че това което казвам и това, което съм, и това което следва от това – всичко това е предварително обмислено – освен, че съм прекалено блокирана, за да се чувствам спонтанна, защото се страхувам да бъда, искам да кажа – защото не знам до какво ще доведе това – до какво ще доведат дори газовете, излизащи от стомаха ми (страх да напиша пръдня) и ще бъда унижена и ще се почувствам "по-ниска от тревата"
Защо изпитвам това мъчение? Или защо се чувствам по-малко човешко същество от останалите (винаги съм усещала по някакъв начин, че съм по-малко от човек, защо, казано по-друг начин, съм най-лошата, защо?)
Дори физически винаги съм била сигурна, че нещо не става както трябва – страх ме е да кажа или, че знам или че чувството за насилие, което изпитвам напоследък, защото ме е страх, че Питър може да ми причини болка, да ме отрови, и т.н.
Защо – странен блясък в очите му – странно поведение.
Всъщност, сега мисля, че знам защо той се задържа толкова дълго време, защото имам нужда да бъда плашена – напоследък нищо в моите лични отношения (и връзки) не ме е ужасявало наистина – освен него – усещах се много неудобно на няколко случая с него – истинската причина да ме е страх от него е, че смятам, че е хомосексуалист – не по начина, който харесвам и уважавам при Джак, който, както усещам, смята че имам талант и не ревнува от мен, защото не бих искала наистина да бъда себе си, докато Питър би искал да бъда жена – и би му харесало да бъде мен – мисля си, може би някой ще прочете това? Не го вярвам.
"Не можеш да обичаш друг"
(юли 1956 г)
Мисля, че винаги съм била ужасена от мисълта да бъда нечия съпруга, защото от живота научих, че не може да обичаш другия, истински, никога.
"На помощ"
(1958 г)
След една година анализа
На помощ на помощ
На помощ
Усещам живота, който се приближава
Докато всичко, което искам
Е да умра
Плач-
Започнал си и си свършил във въздуха
но къде беше средата?
Едва ли друга звезда е оставяла такова богатство от записки, които да разкриват вътрешния й мир. Никога непубликуваните записки на Мерилин започват от 1943 – когато тя е на 17, и завършват през 1962, няколко дни преди смъртта й. Страниците включват откъси от личния й дневник, писма, поеми (за реките, мостовете, моряците), записки по работата и даже рецепта за печена пуйка. В тях личат болката, ужаса, унижението, отчаяния вик за помощ. Въпреки звездния си успех, звездата е страдала постоянно, чувствала се е самотна, страхувала се е – от другите и от самата себе си, смятала е любовта за невъзможна, изкушавала се е да извърши самоубийство, и постоянно е записвала в бележник или на хвърчащи листчета размерите на един провал, който разглежда с хладна логика.
Малцина разбират приживе колко интелигентна е Мерилин Монро. Събраните текстове обаче го доказват без съмнение: в търсенето си на истината, Мерилин се опитва да разбере живия мит, който самата тя представлява, реалността и нереалното около нея, натиска на съдба, която е по-голяма от самата нея и начина, по който върши работата си, изискваща от нея да бъде весела, уверена, дистанцирана, пунктуална – неща, които тя не е. С времето тя натрупва библиотека, всеки автор в която се превръща в неин близък съюзник. Никога непорасналото дете Мерилин не показва пред света вътрешните си колебания, отчаяните монолози, яростното търсене на абсолютното и любовта си към думите. Досега. Агенция БГНЕС публикува откъси от "Фрагментите", които утре ще бъдат публикувани в Париж.
"Бях много интровертна..."
1943 г.
Бях слабо и сладко момиченце – на 15 години бях играла главната роля в телевизионна пиеса, бях манекенка от време на време с безброй възможности да бъда ангажирана за филми – толкова уверена като модел, че за външен човек би изглеждало немислимо да съм се фиксирала върху дребните си несигурности, от които имах нервно напрежение, което въпреки няколко затишия, винаги присъстваше, без повечето хора да разбират причината; през годината имаше дни или цели седмици, когато не исках да се срещам с никого, освен случайно, и когато ми се удадеше – толкова заета да чета, че всеки опит за адаптация към ситуация, която изглежда леко притеснителна, се превръщаше в изтощителна задача.
Вероятно бях много интровертна, но тъй като обичах хората и имах приятели навсякъде, където положех усилие да намеря такива животът ми беше може би по-балансиран, отколкото би бил иначе - ако нямах тази социална способност да се показвам приятна или забавна; нещастието беше, че всяка студенина и всяко отдръпване беше непринудено и че въпреки, че съзнавах този проблем, нямах желание да надделея на емоциите си, освен в моменти на голяма страст – много малко хора, освен най-умните ми приятели, разбираха това и го приемаха напълно, но не и той – защото и той беше човек, който в различна обстановка имаше същите проблеми, макар и в по-малка степен.
"Как бих искала да съм мъртва..."
О, как бих искала да съм мъртва – напълно несъществуваща – заминала далеч оттук – отвсякъде, но как да го направя.
Винаги има мостове – моста на Бруклин.
Но аз обичам този мост (оттам всичко е толкова красиво и въздухът е толкова чист), когато вървиш по него, изглежда спокойно, макар и с всички тези коли отдолу, които карат като луди. Значи ще трябва да е друг мост – грозен мост без гледка – само че аз обичам всички мостове – има нещо в тях, а впрочем, никога не съм виждала грозен мост.
"Сама..."
(Началото на 50-те).
Сама!!!!!
Сама съм. Винаги съм сама, каквото и да се случи.
Виж списанието.
Хю 27291
Рупърт Алан
Не трябва да се страхуваме от нищо, освен страха.
В какво вярвам
Какво е истината
Вярвам в себе си, дори в най-деликатните си чувства
В крайна сметка, всичко е деликатно
Най-ценната ми течност ми не трябва никога да се пролива
Не проливайте вашата ценна течна жизнена сила
Ето всичките ми чувства, каквото и да се случи
Чувствата ми не успяват да намерят материален израз в думите.
"Подтисната, луда"
Страх ме е да ми дадат новите реплики, може да не съм способна да ги науча, може да допусна грешки, хората ще си помислят, че не съм добра, или ще се смеят и ще ме унижат, или може да помислят, че не знам как да играя.
Жените имат строг и критичен вид – неприятелски настроени и студени, общ страх, че постановчикът ще си помисли, че не струвам.
Спомням си моменти, когато буквално не можех да направя и най-дребното нещо.
Но да се опитвам да се възстановя, като си казвам, че съм успяла в справедливи неща, които дори бяха добри и съм имала прекрасни моменти, но лошото е по-тежко за носене и усещам, че нямам увереност
Подтисната, луда
"Имам нужда да бъда плашена "
(1955 или 1956)
Толкова се грижа да защитавам Артър. Обичам го – той е единственият – единственото човешко същество, което някога съм срещала, което мога да обичам не само като мъж, когото желая до степен на лудост – но е единствената личност – като друго човешко същество, на което се доверявам, като на себе си – защото когато си имам доверие (за някои неща), го правя напълно, и по същия начин се отнасям към него.
Доверявам се и на д-р Х, но по различен начин, защото първо трябва да й платя.
Защо имам това чувство – че нещата не се случват наистина – а че играя роля – и затова се чувствам виновна до степен, че съзнавам, че това което казвам и това, което съм, и това което следва от това – всичко това е предварително обмислено – освен, че съм прекалено блокирана, за да се чувствам спонтанна, защото се страхувам да бъда, искам да кажа – защото не знам до какво ще доведе това – до какво ще доведат дори газовете, излизащи от стомаха ми (страх да напиша пръдня) и ще бъда унижена и ще се почувствам "по-ниска от тревата"
Защо изпитвам това мъчение? Или защо се чувствам по-малко човешко същество от останалите (винаги съм усещала по някакъв начин, че съм по-малко от човек, защо, казано по-друг начин, съм най-лошата, защо?)
Дори физически винаги съм била сигурна, че нещо не става както трябва – страх ме е да кажа или, че знам или че чувството за насилие, което изпитвам напоследък, защото ме е страх, че Питър може да ми причини болка, да ме отрови, и т.н.
Защо – странен блясък в очите му – странно поведение.
Всъщност, сега мисля, че знам защо той се задържа толкова дълго време, защото имам нужда да бъда плашена – напоследък нищо в моите лични отношения (и връзки) не ме е ужасявало наистина – освен него – усещах се много неудобно на няколко случая с него – истинската причина да ме е страх от него е, че смятам, че е хомосексуалист – не по начина, който харесвам и уважавам при Джак, който, както усещам, смята че имам талант и не ревнува от мен, защото не бих искала наистина да бъда себе си, докато Питър би искал да бъда жена – и би му харесало да бъде мен – мисля си, може би някой ще прочете това? Не го вярвам.
"Не можеш да обичаш друг"
(юли 1956 г)
Мисля, че винаги съм била ужасена от мисълта да бъда нечия съпруга, защото от живота научих, че не може да обичаш другия, истински, никога.
"На помощ"
(1958 г)
След една година анализа
На помощ на помощ
На помощ
Усещам живота, който се приближава
Докато всичко, което искам
Е да умра
Плач-
Започнал си и си свършил във въздуха
но къде беше средата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар